Хората често вярват, че стоят на различни страни. Едни защитават едно знаме, други друго. Едни наричат себе си освободители, други спасители. Но ако погледнеш реката отвисоко, ще видиш, че и двата бряга принадлежат на една и съща вода.

Реката разделя бреговете, но не разделя водата. Хората се наричат врагове, защото гледат един към друг през течението, без да осъзнават, че и двамата стоят край една и съща река. Разделени от разстояние, обединени от съдба.

Във войната всеки говори за правда, а земята приема еднакво телата на победители и победени. Всеки сочи врага с пръст, без да забелязва, че омразата е прекосила реката и вече живее и на неговия бряг.

Да бъдеш на страната на доброто не означава непременно да избереш едната армия срещу другата. Понякога означава да откажеш да се поклониш на самата война. Да защитиш човека преди знамето, живота преди победата и истината преди удобната история.

Защото злото рядко убеждава хората да служат на злото. То ги убеждава, че служат на справедливостта. И точно тогава става най-опасно — когато носи маската на добродетелта, когато говори с езика на морала и когато кара човека да вярва, че омразата е дълг.

Злото рядко идва като зло. То идва като необходимост. Като възмездие. Като справедлив гняв. Като обещание за по-добър свят след още една битка.

И най-трудното изпитание за човека не е да разпознае мрака, когато е облечен в черно. Най-трудното е да го разпознае, когато блести като злато.

Защото понякога най-ярката светлина не идва от истината, а от добре полираната измама.