Когато вън нощта е откровение
и мракът е копнеж неразгадан, 
намирам в себе си едно прозрение,
че няма да се върна там...

Че няма да те търся в тишината, 
защото ти си чезнеща следа, 
една надежда може да изпратя
в сърце изгрящо на падаща звезда. 

Ще си отида тихо с листопада, 
в безсънието на една луна, 
тъгата ще е моята награда, 
защото ти поднесох любовта. 

Ще ти остане капка дъжд в ръката, 
горчива като искрена сълза, 
а споменът ще трепне във листата - 
въздишката на вятър и молба.... 

Отивам си и шепа пепел нося
в душата си от розови листа... 
По тръните пристъпвам боса, 
ала не спирам да вървя... 

Живка Юрукова