Душата ми преброди мрака.
Премина през реки от лунна жал.
И нейде с птиците самотни плака,
загърната в спомен закъснял.

Посрещна тя на изгрева покоя.
Огледа се в предутринна роса.
Потърси те в мечтата своя,
потрепнала в смълчаните листа.

Държиш я като капка във ръката
от плисналия във полето дъжд.
Изпиват ли я лумнали житата
открили силата й изведнъж.

Душата ми все още чака
да дойдеш с шепота на вятъра в нощта.
Надеждите си тя изплака
в реки от бяла лунна самота...

Живка Юрукова