Споменът е като остър меч
   в душататa, 
   не спира да кърви...
   Загубените стъпки във полята...
   изтритите от времето следи...

   Съмнения,
   изречени слова прощални,
   стенанието
   на беззвездна тишина
   и вятърът  в олтарите венчални
   под сребърен покров на синята луна...

  Без отговор
  остава самотата
  и чезне шепотът на падналия мрак...
  Пресича времето покоя на тъмата
  и спира в бездната й своя бяг...

   Живка Юрукова