Бели лалета ухаят във мрака-
  спомен за лунни мечти,
  ти ли на пътя среднощен ме чакаш-
  или тъмата шепти.

  Бяла надежда се ражда в сърцето-
  кой ще я грабне сега,
  ти си сънят омагьосал полето,
  пролетна буйна река.

  Пътят сребрист очертава в тъмата
  копнежът ти странно красив,
  а пък самотният вятър в тревата
  хуква огнен  и див.

  Бели лалета оставям на прага-
  белег за тайна любов,
  а пролетта преродена и блага
  бликва във изгрева нов.

  Живка Юрукова