Последната целувка на здрача
 се разтваря в сърцето на нощта,
 а мракът я изтръгва от ръцете на тъгата,
 изгаря с нея нежната душа на лунен лъч,
докоснал сълзите на тишината...
 Отиваш си...,
 а времето крещи в стрелките на
 покоя,
 с тях отброява болката на самотата,
 която дращи по стъклото мрачно
 като птица с клюн червен...
 Не мога да те пусна да си тръгнеш,
 ала изтичаш
 като пясък в пясъчен часовник...,
 изплъзваш се през пръстите на моето желание...
 и как ще те догоня,
 когато вятър разпилява всичко във нощта
 като искри от тлееща жарава...
 
 Вземи последната червена роза...,
 оставена на прага,
 където бурята и безразличието
 се докосват-
 бурята във моето сърце
 и безразличието на очите ти...
 Отиваш си...
 Не, няма да те гоня,
 макар луната да крещи,
 че те обичам,
 макар сънят да избледява от обида,
 макар небето да гърми от болка...

 Стоя безмълвна,
 беззащитна и ранена...

 Откъсвам ти последната надежда
 от тъмата,
 закичвам я със сълзите
 на тишината
 и
 повече не се завръщай...,
 защото бялото лице на
 утрото ще те изтрие
 от моето очакване...


 Прощавай...

Живка Юрукова