На всеки се е случвало да се раздели с любим човек. Тогава сякаш буреносни облаци връхлитат живота ни  и ние  се чувстваме като малки деца, които са се изгубили сред гората. Идва ни да крещим и да обвиняваме целия свят. Търсим кой, какво, кога е казал нещо, за да се случи всичко това. Обикновено виним родители, роднини, познати, съседи. Всички са ни криви. А всъщност просто е дошъл момента, когато нашите отношения са навлезли в глуха улица и вече е невъзможно да продължат по същия начин. Всеки реагира по своему - един се затваря в себе си и потъва в тъмните дебри на депресията, друг се самообвинява или самоиронизира, някой започва непрекъснато да се обажда на другия човек с надеждата, че ще си го върне. Имаше един случай, когато моя позната беше казала на приятеля си, че ще се самоубие и той остана с нея от съжаление още известно време, но след това, когато разбра, че тя го шантажира и манипулира по този начин, си тръгна безвъзвратно и никога не се върна. Нито заплахите, нито сълзите, нито увещанията или молбите можаха да го разубедят. А всъщност това ли ни трябва – някой да бъде с нас от съжаление или от страх, че не можем да се контролираме и ще посегнем на живота си. Разбира се, че не. Нужен ни е човек, който ни обича, желае и е съпричастен на нашите тревоги. Човек, който ни разбира. Необходими ни са равностойни партньорски отношения, а не хленчене и самосъжаление. Най-големият израз на нашата любов е да разберем другия и да го оставим да си тръгне, защото това е неговата свободна воля и ние като го обичаме желаем най-хубавото за него. Не най-хубавото за нас, а именно това, което той смята, че в момента го удовлетворява. Разбира се, че ще ни боли. Та нали любовта е саможертва в името на друг и това е едно от нейните измерения. И колкото по-голяма е саможертвата в нейно име, толкова по-голяма и красива е самата тя! Без егоизъм, без корист Любовта е най-възвишено чувство, което крепи света и пред което всички се прекланят. Този, който си тръгва от нас, ще оцени нашата постъпка и макар и да е решил да не бъде с нас, ще ни уважава затова, че сме го разбрали и не сме усложнявали нещата. Нека му дарим най- големия дар, на когото сме способни – свободата…

  Винаги, когато любовта си е отишла, може да запазим приятелството, а то е не по-малко ценно. Понякога е нужно на човек да си помисли и да си даде сметка за конкретни отношения. Така че нека да оставим време на нашия любим човек да осъзнае какво точно му е необходимо и може би някой ден той самият ще реши да се завърне при нас и тогава наистина ще бъде сигурен, че точно ние сме му нужни в този живот и че именно нас обича. А ние ще знаем, че този човек е с нас именно затова, защото самият той е избрал да бъде с нас и ще бъдем сигурни в неговата обич. И тогава ще имаме наистина истинската Любов, която прави хората богати и щастливи…