Като самотен вятър ти си тръгваш, като виелица напускаш моя ден, като тъга във клоните се спускаш, като последен дъжд в покоя ми ранен.   След тебе вихър безпощадно хладен отнася листите, отронени в праха, подсвирва в клоните и с шепот яден оттегля се към мрака черен на греха.   Търкулнатите спомени  в полето по прашния, отъпкан селски път въздишки са самотни на сърцето, в очите бликнали сега блестят.   Горчива чаша залезът изпива и руменее във изгарящ срам, затуй че нечия любов красива загубила е своят нежен плам.   Живка Юрукова        

страхотно, толкова истинско и тъжно, направо ме просълзи, благодаря ти!
"затуй че нечия любов красива
загубила е своят нежен плам."