На залезите ехото заглъхва

и мракът като змей се спуска

над хребета, потънал във забрава.

Една надежда се задъхва –

мъгла над сънната дъбрава,

а вятърът на рамо се отпуска –

сънува може би. Върху жарава

душата му навярно ще танцува

като самотна самодива.

Месецът зад облак се подава,

с лъч сребрист града рисува,

една утеха му дарява.

На спомените времето изтича

и пътят им навярно избледнява –

следа от отлетяло ято,

а някъде сълза наднича

в окото на самотно лято

и бързо в мрака се стопява.


Живка Юрукова