Сън се ражда в сърцето на мрака

и се люшва в поле златокосо,

може би някой нейде ме чака

във покоя на лятото босо.

Тайна нежна потрепва в листата,

споделена със вятър среднощен,

той я носи безгрижно в душата

като своя надежда все още.

Сипе се навред във тишината,

сякаш някаква древна магия,

прах сребрист от копнеж на луната,

който в шепите свои ще скрия.

Ще прикътам във пазви горещи

на стаената нощ сред върбите

своите спомени, мисли и срещи

като птици, дошли от мечтите.

Ще загърна с коси самотата-

сякаш сянка във нощ тъмнолика

и ще тръгна нататък, нататък

дето шепот на бъдно ме вика.

Ще потърся във мрака утеха

и щурци във тревите смълчани,

ще загърна във призрачна дреха

мойте чувства от теб неразбрани.

Живка Юрукова