Единствен пристан е тъгата
   във тъмното море на любовта,
   раздялата неистово се мята
   в сърцето на безлунна самота.

   Надеждата се лута във полето
   като загубено от някого дете,
   душата си изплака в дъжд небето,
   а вятърът копнежите плете...

  Ще се намерим ли в света огромен
  в стихията наречена живот
  или превърнати във спомен
  не ще открием вече брод.


Живка Юрукова