Не ми е нужна любовта ти...
Ще прекося пустинята от самота
и пак ще бъда бяла...
Ще те отмина
в мрака натежал
като кинжал в душата...
Но няма да се спра...
Приключи всичко....
Отиде си внезапно пролетта..
И лятото разцъфнало помръкна...
Изниза се спокойна есента...
И ето зима е..
в душата ми...
Но си отивам...
Далеч от твоя поглед
безразличен,
далеч от пепелта
в сърцето...,
далеч от любовта, която
стои като сираче
в тишината...
загубена,
сломена,
необичана....

Подгони вятърът листата
от разцъфналите рози
по улиците на скръбта
и ги разпръсна като сълзи на тъмата...
Ограбена е нежността
и някъде се мята
в мрежата на подлостта..
Отивам си
отвъд небето,
отвъд луната и звездите,
където даже ти не ще да ме намериш,
защото твоето сърце
изгуби пътя и компаса
и всичко е една забрава
с очи посърнали от мъка...
Сбогувам се с мечтите-
подгонени ята в полето
и търгвам без да те очаквам....
Разбираш ли...

Живка Юрукова

Благодаря ти ,Живка, за удоволствието да прочета толкова хубава поезия! Прекрасна, истинска, чувствена, неповторима! Браво! Радвам се, че има такива талантливи хора, които споделят с нас своята невероятна дарба! Ти си истинско бижу в света на поезията! Красива поезия!Още веднъж благодаря!

Поздрав, Живка! Продължавай да твориш такива хубави стихотворения!