Слънчев дъжд е любовта ми,

може би е топъл стих,

тя е шепот, който мами

и е вятър странно тих.

Тя е ласка на луната,

омагьосала нощта,

тя е спомен на тревата,

стъпките на пролетта.

Носи тайна във сърцето

и целувки на вълна,

тя сълза е по лицето

и е мека тишина.

Кой ли пътник ще я стигне,

кой ли скитник я рани,

като залез ще намигне

на неверните очи.

На душата зажадняла

ще изпрати нежен зов,

тя е птица отлетяла

някъде към изгрев нов.

Слънчев стих е любовта ми

и е дъжд от светлина,

кой ли странник ще примами

със усмивка на жена.

Живка Юрукова