Душата ми преброди мрака.

Премина през реки от лунна жал.

И нейде с птиците самотни плака,

загърната във спомен закъснял.

Посрещна тя на изгрева покоя.

Огледа се в предутринна роса.

Потърси те в мечтата своя,

потрепнала в смълчаните листа.

Държиш я като капка във ръката

от плисналия във полето дъжд.

Изпиват ли я лумнали житата,

открили силата й изведнъж?

Душата ми все още чака

да дойдеш с шепота на вятъра в нощта.

Надеждите си тя изплака

в реки от бяла лунна самота…


Живка Юрукова