Вятърът се люби във полята

с дългокоси дъхави треви –

нежен шепот, тайнство свято,

залезът ги в зарево зави.

Полъх влюбен, полъх – ласка,

жар и влажна мекота,

вятърът не иска да угасне –

носи в шепите си любовта.

Обещава, че ще се завръща –

утрото осъмва във сълзи

и земята жадно ги поглъща

в своите пресъхнали гърди.

Как да го догонят в миг тревите,

сепнати от нежен зов?!

Те остават от печал убити

и изпепелени от любов.


Живка Юрукова