броди из поле узряло.

Търси той изгубена следа –

сянката си в звездно огледало.

Но проблясва в мрака натежал

като сребърни сълзи в очите,

споменът, копнежите раздал,

с шепите дълбоки на вълните.

Изживяна горест като дим

стеле се над прашните пътеки

и остава само в миг раним

обичта ни искрена да свети.

А в мечтите – счупени стъкла –

късчета от лунна чаша –

се оглежда тръпнеща нощта

с болка от раздяла наша. 
Живка Юрукова

 стихотворение от новата  книга
на Живка Юрукова " Душата на вятъра"